26 октомври 2010
23 април 2010
Здравей Bulway,
Честит 10 ноември, както забелязахте, тук се шуми около юбилейната годишнина, но повече се набляга на „другата“ Източна Европа, която по-рязко се дистанцира от комунизма. За българския 10 ноември – почти нищо. От интервюта, снимки и видео излиза картина на не дотам светло минало. Наблягат на телени мрежи, стени, забрани, ДС, подслушване и шпиониране. Студена война, ракети, бункери и т.н. Глобален поглед. Някои пък жалят за отминалото ГДР (и как не, „горкото“ галено дете, витрината на социализма, примамка за колебливите леви, грижливо пазена от 24 съветски дивизии). Много млади, запитани какво знаят, вдигат рамене. Този урок го били учили отдавна, чак в 8-ми клас и не помнят.
А на мен ми е пресен спомена за „реалния социализъм“. Иска ми се младите да знаят как в онзи „рай“ се чакаше за всичко: за месо с часове (ако го има), за някаква нещастна мебел с дни на опашка в 5 ч. сутринта, за телевизор с месеци, за жилище с години, за кола с десетилетия. Думата „няма“ те преследва навсякъде, а лъжи се леят от всички възможни медии (те са две-три). Да работиш за 200 лв. при абсурдни цени, да те превозват из града с 5 км/ч. смачкан в тролей, а из страната - мръзнещ в раздрънкан автобус. Някъде около 20-то число заплатата „пресъхва”. Пак отлагаш куклата за детето (28 лв!). Пуснали са сносни обувки, маслини, любима книга, но опашките са безумни. В обществото, между хората - борба със зъби, нокти и лакти за всеки вид „блага“: от карта за почивка или санаториум до влизане в университет, от фураж за кравичката до карбуратор за Лада. Бой за чушки на пазара (без домашно направена зимнина и без роднини на село загиваш). От село идват в градовете да търсят салам. „Твой човек“, месар (спечелен с ответни услуги) ти пази кренвиршите под тезгяха, но най-късно до 6 вечерта. Иначе ги дава на друг. Бягай до Княжево да не го изпуснеш. Във „Видинска среща“ снощи имаше само свински сърца. Нещо в къщи капе или искаш плочки над мивката – молиш специалисти, обикаляш ги един по един из крайните квартали, за целта си скътал тайна бутилка уиски, караш ги с колата. Услугата е винаги недосвършена, все нещо не е „като хората“. Накрая от отчаяние или от амбиция, все едно, намираш електрожен или ключове, започва сагата „направи си сам”. Физик цикли сам паркета си, художник с риск за живота прережда керемидите на покрива, деца влачат туби с нафта. Искате ТЕЦ, сами ще си изкопаете от тук до там, иначе - студ. Юристите от адвокатурата и лекарите от ИСУЛ днес са на бригада (искат им Х трудодни), копаят някакви траншеи, че обектът е закъсал, „няма да успеем до партийния конгрес и ще ни отрежат главите“. На следващия ден във вестника угодлив дописник съобщава за съревнованието между двете групи, описва техния „висок дух, решимост да постигнат и надвишат нормата“.
Междувременно се поболяват родители, но в болница може и да не стигне времето за лечение, а само за „последна обработка“ със седем други в стаята. От РНС отпускат талашитен ковчег облепен в два цвята станиол по избор: син или червен. Всичко е разпределено, разделени сме на „категории нуждаещи се“. Ти се падаш в осма, прости се с надеждите си.
Казват ти „Чакай, не се бунтувай, не слушай вражеската пропаганда, сега ще правим преустройство. Започва нова ера на „гласност““. От работата те притискат за „доброволец“: тръгва група за бране на тютюн в Кърджалийско, че турците са на екскурзия или май се били изселили или най-вероятно ги чистят от страната, че се били разбунили и искали да се отделят (не става много ясно, мамка им). Но този път си казваш: край! Да ходят да берат тютюн и да нахранят изоставения добитък партийците, аз какво общо имам с тази каша?. Да, ама те се обявяват за реформатори, заклеймяват застоя и смело се застъпват за „полъх на свеж въздух“. Да сме отворили нови прозорци, (но не чак всички). И те се дистанцират от живковщината. Изведнаж твърдо застават зад идеята за „модерна лява партия“. Няма време за губене, настъпва плурализъм. Другари, излизайте на площадите с лозунги за помирение, толерантност и социален мир, че иначе ще ни изпреварят. Крачка напред две назад...
И до ден-днешен се изпълнява „тангото на Ленин“. Довиждане, минало (за жалост) незабравимо. Здравей сложно, но все пак „европейско“ настояще...
Дано не ви развалям настроението с тези реминисценции, по-скоро нека младите да се разделят с миналото с усмивка, да знаят какво имат сега, да се пазят от демагозите и „модерните леви партии“ и не на последно място да уважават по-старите поколения за това през което минахме. Както ние уважавахме старите задето изстрадаха войната и какво ли не след нея и все пак съградиха и ни оставиха по нещо, заделено от залъка.
Поздрави Васко
П.П. Това е писмо от един стар приятел на баща ми. Дори и да исках не мога да го напиша по-точно и вярно. Нека да помним и да не забравяме за да е ясен погледът ни напред.
28 октомври 2005
Абонамент за:
Публикации (Atom)